Една нощ душата ми измоли от душата на Екзюпери
„едно кръгче” в света на Малкия принц. По точно в свет-ец-ът му.
И подобно на момче, което винаги държи другите да са поне малко прецакани за да докаже собствената си сила, стана така, че направих цели три кръгчета. Както се очакваше.
Първото „кръгче” направихме с характерните тесни очички през „частните” светове, в които като виждаш едно, не виждаш нищо друго. Там поотделно, скучно и самостоятелно тънеха във величието си: волята и властта на кралете, „притежаваното” на богатите, знанията на учените, мъката и спомените на чувствителните, пък накрая даже и работата на полезните. А затвърдения извод, че възрастните са „странни хора сред, които колкото и да живееш, не подобряваш особено мнението си за тях”, освен саркастично звучеше и, поне колкото 300грама спирт, тъжно.
Това беше и първият ми космически пейзаж, пред-неандерсталската ужасия на тясното виждане. Цайс 20 диоптъра. Тясно съзнание. Хоризонт-дециметър. Твърде вътре с колапс на човешкото в частната ценност. Плюс, връх на самомнението. Вманиачени самотници. Луди. „Почитайте ме, аз съм царят на света!”, „Аз съм най-богатия” или най-умния или най-добрия! Монархически, даже имперски надежди, че са значителни поне колкото боабабите.
Уродството на яснотата. Йеронимус Бош пасти да яде.
Сила– ум – богатство – красота.
Огледалце, ха сега: Кое е най-велико на света?
Кикот, и ааа-ха-хааа.
Второто „кръгче” направихме с погледа на космическото дете.
То установи, че хората са странни: всичко, което през теснината на първия кръг, изглеждаше чудесно на притежателя си, сега за очите и сърцето на космическото дете бе просто тежък пубертет, който не знае как да заяви важността си / пък много иска/. Не е лош, просто отегчава.
След тази констатация, той продължи за да търси как да се помири с живота си, а именно: със или без роза? Дали пък не беше нарцис? Мрънкането и разнасянето на стъкления похлупак, на паравана, го бяха обидили и стопили възхищението му от червеното цвете.
Всички го знаем това – номерата разпалват на любовта. Надуване, качване на главата, „омръзваш ми, когато всичко е наред” „всеки вижда, че аз съм водещия в нашта връзка” и т.н. Неща, които, ако решиш да избегнеш печелиш или „почетното вечно второ място” на слабаците, или „гарантирано висококачествена” самота. Иначе казано: „Празнотата на неопитомените.” Или „празнотата на преоопитомените”.
Все пак Малкия принц намери това, което търсеше – „същественото е невидимо за очите” и разбра, че розовите капризи, които са вгорчили дните му са били покани за обич, но незрели и детски. Затова на следващата година или на следващия живот, той хвана змията/хвана влака/ и застана до розата си с разбиране за същественото и с отговорност.
– Времето, което си изгубил за твоята роза, я прави толкова важна.
– Хората са забравили тази истина – рече лисицата. – Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза…
Тук честно казано през мен премина едно бързо настроениице, което вероятно в началото на романа е пропъдило и малкия принц: Мамка й, за какво ми е изтрябвала изобщо роза. Хем да ми се качва на главата, хем да съм винаги отговорна! Кучка /съотв. агресивен идиот/? Но то премина след мисълта за „висококачествената самота”, като круша при чревна инфекция.
Третото кръгче направих с очите на автора. (полуслучайно се оказа, че и моите показват подобни картинки). Симулирахме приличие пред възрастните. Поведение от типа „ма, разбира се, уважаема” предпазва от пилеене на енергия. А паметта за „същественото, което е невидимо за очите” е крехка, но доловима, подобно на спомена за картината „слон в боа”. По-точно тази памет е кътана с цената на големи усилия, които автора мило ни спестява.
За обикновения кандидат за титлата „не-еснаф” това са усилията, с които превъзмогва болката от раните при всеки поглед в/от гнустъ, грубосттъ, мързела и преструвката, на които ти се иска да „ебеш майката”, понеже на теб отдавна ти е „преебана”. А никак не можеш.
С цената на неврозата, която плаща всеки, който се старае да се освободи от кухото.
С цената на бавното и болезнено размотаване на стегнатите китайски бинтове от „правилно оформените” недорасли наши малки крачета и ръчички. И сърчица.
Котка-бонсай в буркан виждали ли сте в нет-а, а?
Познах се.
Познах ви.
Искаме да имаме пак крака, ръце, сърца. Остра и тъпа болка навлиза във вените.
Искаме да пораснат, захранваме се с неща … , /подобно на съвременната медицина, която понижава температурата, считайки я за болест/ … тъ, лекуваме и подхранваме с тези крачка, които водят до: алкохолизъм, затлъстяване и целулит, хронични инфекции. Едно, две, трииии – бииириии. Опаа, пораснах. Цигарки, тревичка, сладкиши, коли, парцалки. Пак пораснах. Крах.
И тук, блестяща в злато като в екън от небесния Холувуд, идва добрата новина.
Екзюпери /ма, точно като мен/ налита на изцелението по пътя напред. Разговорно го наричаме „катастрофира”, провал, крах, осрах … се. Катастрофите, които освен, че тотално ни преебават, имат навика и да ни разгембват и мозъка, и дроба, и червата; та, при някоя от катастрофите си в пустинята/всъщност в опустошението и жаждата си/, уж случайно срещам космическото дете. Малко по малко свиквам да чувам гласа му като иска нещо, да не се дразня на смеха му, като хиляди звънчета. Разбирам какво иска. И накрая даже: защо го иска? – така или иначе като възрастна, която бездруго е леко загубена, научавам едно нещо – как да се намеря, … „как да се намерим, как да се завърнем завинаги”. Малкия принц помъдрял намира пътя към розата си, летеца намира дома и приятелите си.
Знаят, както и аз, как повече да не се загубваме, докато сме отделни и всеки е сам в тялото си. Та да стигнем накрая и до някоя Роза.
С успокоение си помислих: В края на краищата дори аристократична особа като Малкия Принц се помири с розата си едва след едно доста дълго „кръгче” в нашия свят, змии лисици и загубени механици. Не само на мен ми се налага да цикля. Изглежда в тоя свят бързо се научава „кое е ценно”.
Помиряваш се с детинщините на розата и започваш да живееш с обич към другите без да губиш себе си! „Аз и ти” вместо „Или аз, Или ти”. Без игри „на гордост” или „на жертви”. С гледане от сърцето.
– Не биваше да слушам с ума си – призна ми един ден той, – човек никога не бива да слуша цветята.
Трябва да ги гледа и да вдъхва аромата им. Моето цвете изпълни с благоухание цялата ми планета, но не умеех да му се радвам. Онези думи за ноктите, вместо да ме раздразнят, трябваше да ме трогнат…
И ми довери още:
– Тогава нищо не разбирах! Би трябвало да го преценявам не по думите, а по делата. То ме изпълваше с благоухание и светлина. Изобщо не биваше да бягам! Зад дребните му хитрости трябваше да доловя неговата нежност. Цветята са толкова противоречиви! Но бях прекалено млад, за да зная как да го обичам!
„Какво ли е станало на неговата планета? Може овцата да е изяла цветето…“
След малко си казвам: „Сигурно не! Малкият принц всяка нощ покрива своето цвете със стъкления похлупак и не изпуска от око своята овца…“
Тогава съм щастлив. И всички звезди тихо се смеят.
Струва си труда и разнасянето на похлупака, защото след като все някога загубим розите, и лисиците, и принцовете си радостта от коса златиста като „цвета на житата” и „звънчетата в смеха на звездите” остават.
П.С. мастер Йода би казал: с гледане от сърцето това става.
П.П.С. в днешния български език името на душата „пси” или „психе”, която означава чувствителността на „принца” и отношенията му с неговата роза, се родее най-вече с думата „психо”, която значи „луд”.
23.09.2010, 11.43 София
Той е расъл между хора, които се държат като хибриди на споменатите самотни луди недорасляци. /които пък от своя страна са се наговорили да наричат луди и преследват поради невменяемост всички, които са различни от тях и дори учените и кралете си съдействат по въпроса/. Този псевдо-възрастен това прикрито дете не иска разделението, защото помни какво е Живот. И вижда всичко като едно, дори формата и съдържанието – спомнете си култовата рисунка номер 1 „слон в боа”. страданията на космическото дете когато се оказа че неготите съкровища не са неверо
Той успокоява страданието
И се почувства много нещастен. Неговата роза му казваше, че тя е единствена в цялата вселена. А ето че тук, само в една градина, имаше пет хиляди, всичките като нея!
Този псевдо-възрастен научи някои неща, например, смях като звънчета и спомена, че е имал близък приятел, благодарение на уроците на лисицата.
„Каква странна планета! – помисли си той. – Цялата суха, цялата с остри върхове и цялата солена. И хората нямат въображение. Повтарят каквото им кажеш… На моята планета имах едно цвете, то винаги заговаряше първо…“
– Кои сте вие? – попита ги той смаян.
– Ние сме рози – казаха розите.
– Ах! – възкликна малкият принц.
И се почувства много нещастен. Неговата роза му казваше, че тя е единствена в цялата вселена. А ето че тук, само в една градина, имаше пет хиляди, всичките като нея!
„Ако види това – каза си той, – ще бъде обидена… Ще започне да кашля много силно и ще се престори, че умира, за да не изглежда смешна. А аз ще бъда длъжен да се преструвам, че се грижа за нея като за болна, защото иначе, за да унижи и мен, тя наистина ще се остави да умре…“
И добави: „Мислех се за богат, защото имам неповторимо цвете, а съм притежавал най-обикновена роза. Това и трите вулкана, високи до коляното ми, единият от които е угаснал може би завинаги, с тези неща аз не съм никакъв принц…“ И легнал в тревата, той заплака.
Подобно на строг костюм по избор на железен консултант си самоналагаме обективен и безсърдечен живот, следвайки общественото клише. Сами се прекарваме през иглените уши на живеенето като налудничави и нещастни царе, или бизнесмени, или фенерджиии. Ппиемливо и възпитано се пържим в страха от обществено отхвърляне. И се ползваме от бониус-а да виним и отхвърляме. Виним другите, че са луди, когато не правят както личния ни страх изисква. Страхуваме се, че ще сме луди, ако стъпим извън въртележката на установената регулярност. Въртим се като магарета на хармана на нормата. Отричаме факти, които противоречат на локалната вяра и локалния софтуер, на стандартния интернет браузър, които ни посочва избирателно специални „научни истини”, които ни пуска музика само на средни вълни, според избора на обществото което ни е произвело. Живеем прехранвайки се от това, което ни пуска частната цедка, лукалната лукава система глюкоза в бедрото на бройлерчето в нас. Спазваме привилата на цифрите, чрез които обективираме и изваждаме навън, убивайки оценяваме и обезценяваме чувствата, които не могат да бъдат премерени и подведени с пореден номер. Слагаме субективната радост в обективния свят само за да докажем, че тя е нищо, да я убием, и заживеем без нея.
„Възрастните обичат цифрите. Когато им разказвате за някой нов приятел, те никога не ви питат за същественото. Никога не ви казват: „Какъв е гласът му? Какви игри предпочита? Събира ли пеперуди?“ Те ви питат: „На каква възраст е? Колко братя има? Колко тежи? Колко печели баща му?“ Едва тогава смятат, че го познават. Ако кажете на възрастните: „Видях една хубава къща от розови тухли със здравец по прозорците и с гълъби на покрива…“, те не могат да си представят тази къща. Трябва да им кажете: „Видях една къща, която струва сто хиляди франка.“ Тогава възкликват: „Колко хубаво!“”
Живеем с проекцията: „тоя е луд.” „ сам си говори” и с това пренебрегваме ясното гласче вътре в нас. Мерим, кълцаме и сравняваме научната. Навън вместо да живеем честно и радостно според истината на От Вътре.
Така, когато за пръв път видя моя самолет, той ме попита:
– Какво е това нещо?
– Това не е „нещо“. То лети. Това е самолет. Моят самолет.
И бях горд, като му казах, че летя. Тогава той извика:
– Как! Ти си паднал от небето!
– Да – отвърнах скромно аз.
– Ах! Колко смешно…
Малкият принц се разсмя тъй хубаво, че много ме подразни. Искам моите нещастия да се приемат сериозно.
Това добре. Но после малкия принц направи още нещо – книгата сега започва върви напред към порастването и съзряването.
„след като малкия принц съществува и дори понякога го срещаме в трудните си моменти не можем да разберем какво иска това съкровище, тази звездна част от живота ни.
По-добре идвай в един и същи час – каза лисицата. – Ако идваш например в четири следобед, аз още от три часа ще започна да се чувствам щастлива. Колкото повече наближава часът, толкова по-щастлива ще бъда. В четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието! Но ако идваш, когато ти хрумне, никога няма да зная за кога да подготвя сърцето си… Необходими са обреди.
– Какво е обред? – попита малкият принц.
– И това е нещо отдавна забравено – каза лисицата. – Именно то прави един ден различен от другите дни, един час различен от другите часове. Моите ловци например имат един обред. В четвъртък танцуват със селските момичета. Така четвъртък е един прекрасен ден! Аз ходя на разходка чак до лозята. Ако ловците танцуваха, когато им хрумне, всички дни щяха да си приличат и аз нямаше да имам миг покой.
Така малкият принц опитоми лисицата. И когато наближи часът на заминаването:
– Ах! – каза лисицата. – Ще заплача.
– Ти си виновна – отвърна малкият принц, – не ти желаех нищо лошо, но ти поиска да те опитомя…
– Разбира се – каза лисицата.
– Но ще плачеш! – рече малкият принц.
– Разбира се – каза лисицата.
– Тогава не печелиш нищо!
– Печеля – отговори лисицата – заради цвета на житото.
И добави:
– Иди да видиш отново розите. Ще разбереш, че твоята е единствена на света. После се върни да се сбогуваме и ще ти подаря една тайна.
Подобно на календарите – основен признак за наличието на култура и знак за настройка на инстинктивните личностните съдържания към общностните, световните и космичните.
истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.
Както на планетата на малкия принц, така и в космоса така и на земята нещата са подобни.
Боабабите растат и дебелеят неконтролирано за като бизнесмена забогатяването;
краля е като вулканите, редовно трябва да се почиства от гняв, егоизъм, сила гняв и прекалени изблици на гордост и достойнство. Макар присъствието му да впечатлява и топли чудесно.
Красотата розата е като земните
– Не трябваше да го слушам – призна ми един ден, – човек никога не бива да слуша цветята.
Трябва да ги гледа и да вдъхва аромата им. Моето цвете изпълни с благоухание цялата ми планета, но не умеех да му се радвам. Онези думи за ноктите, вместо да ме раздразнят, трябваше да ме трогнат…
И ми довери още:
– Тогава нищо не разбирах! Би трябвало да го преценявам не по думите, а по делата. То ме изпълваше с благоухание и светлина. Изобщо не биваше да бягам! Зад дребните му хитрости трябваше да доловя неговата нежност. Цветята са толкова противоречиви! Но бях прекалено млад, за да зная как да го обичам!
Русунката на слон в боа, която илюстрира различаването на форма и съдържание
Рисунката на овца чрез сандък, която маркира познанието на съдържанието чрез формата. Принца е свързан със съдържанието, а летеца в формата.
Летеца е: пътуващия с бързината и въздуха, и пътник, и командващ самолет, т.е. ученик, учител и мислител в технологичната ера, интелектуалец, отказал се от „прекрасната професия на художник.” Без да е забравя съдържанието на нещата той пази спомена за вътрешната женска страна на мирозданието.
/съзряване или както го наричат още раждане приживе, или пълно навлизане на духа на в човешката личност/.
| място
елемент |
космос | планета на Малкия Принц | планета Земя |
| огън | краля и известния | вулкан и почистване | планини |
| въздух | географа | наблюдаване на залезите | |
| земя | бизнесмен | боабаби и плевене | цветя |
| вода | пияница | цветя роза | рози |
| сливане на елементите | фенерджия | поставянето на паравана | лисица |
В споменатия период ще се връщате да разплитате миналото, да се ровите в спомени, в дрехите от старите гардероби и старите тайни дневници. Подходящо ще е да изчистите прахта от гардеробите и всяка болка от недовършеното или не толкоз чудесните случаи на душевна близост с роднини или партньори. споделете каквото имате да казвате за „преди“, докато не ви олекне.
Венера е ретроградна, /т.е. гледано от земята изглежда, че върви назад, докато минава между нас и Слънцето/ за по 40 дни през интервал от година и девет месеца. Ако сте родени в такъв период в любовта и естетическите си предпочитания се ръководите от миналото, ще ви тегли назад, ще сте постоянни или ориентирани към ретро стилове и взаимоотношения.