Чета аз на малкото си момченце приказка за лека нощ.
Не спира да ме бута и да задава въпроси.
Имало едно време семейство дървари
- Ама те като ония голям джип, който ни засече на магистралата ли били?
- Не, казвам, те имали стара, счупена кола.
- … лоша кола.
- Дърварите имали седем деца, всичките момчета. Но понеже не ги хранели достаъчно, най-малкото било много дребничко, колкото палец. И затова всички започнали да му казват Малечко-Палечко.
- Като мен ли го дохранвали? – когато отида да си играя, но трябва да си изям поне 6 хапки.
- Не, казвам, имали само по две хапки на дете.
- Ама наистина ли /смее се/
Бащата страдал, че децата му стоят гладни и казал на майката „нека ги заведем в гората“. Малечко обаче чул разговора и напълнил джобовете си с камъчета за да отбележи пътя и да се върнат. В гората било много тъмно, клоните се преплитали, но момчетата намерили пътя обратно.
- Мамо, там страх ли ги било?
- Да, както тебе – когато остана сам в парка с кучетата
Вечерта господаря платил на родителите. Те купили месо и много се зарадвали, когато децата почукали на вратата.
- Ти зарадва ли се като ме намери?
- Да, но тях никой не ги търсил чак толкова.
Скоро парите пак свършили.
Този път децата не могли да намерят пътя, препъвали се в гората и накрая попаднали в къщата на великан-човекоядец. Криели се под масата, където жената на великана и дъщерите му им хвърляли кокали. Но Великан имал чудесен нюх и ги открил. И веднага поискал да му ги сготви.
- А те какъв джип имали?
- Много голям и черен – казвам аз както миналия път.
- /за малко се укроти/
- Какво е нюх?
- Ами, веднага да надушваш с какво можеш да използваш хората, без нищо да им дадеш в замяна … понеже някога теб някой те е използвал
Наум си казвам изречението: великанът направил план да изяде момченцата на другия ден и ги оставил да поспят за да не се развали месото им.
А на глас казвам:
- Великанът оставил момчета да поспят до другия ден в едно легло до леглото на дъщерите му, които спели с короните на главите. Малечко си казал: искам и аз корона, не искам в тъмното великана да ме вземе за момче. Искам да си мисли, че съм важен и ще живея, като неговите деца. И разменил коронките на момичетата с шапките на своите братчета. И когато през нощта станал пак много ядосан и отишъл да заколи момчета, той отишъл да търси децата с шапките и убил своите дъщери.
- Мамо, мамо, ама те наистина ли умрели?
- Да, така умират хората близки до великаните, които от всичко искат все те да печелят и все те да са най-прави и най-важни. Или поне умират за тях и избягват някъде, при някои по-добри хорица.
- И тогава великанът си легнал спокоен, а момчетата побегнали през гората. Но на сутринта той видял какво и направил и поискал да им отмъсти за стореното – на тях! Не бил той виновния дето заколил седем деца, а момчетата му били виновни, защото са се спасили с размяната на шапчиците. И хукнал да ги гони с вълшебните си ботуши, дето преминавали по една планина и река на една крачка.
- Мамо, ама те нали ще избягат.
- Трудно е да избягаш, когато те гони някой толкова бърз. Но, ако можеш да се скриеш, е съвсем друго. И те се скрили с една пещера. Или пък, някой добър човек, ама съвсем без да ги познава, ги приел у тях.
- Ама защо? Защото хората са добри и си помагат нали?
- Именно – казвам аз.
А сина ми софлира края:
- И после Малечко бързо взел ботушите на заспали Великан, дето се изгубил и заспал в гората. И Малечко излъгал великанката да даде всичкото им злато в откуп, откуп е когато за някой близък искаш да дадеш всичко, което имаш! И тя го дала. А Малечко се върнал при майка си и татко си със всичкото злато. А като го изхарчили започнал да работи като вестоносец за царя и за бедните. Искам и аз искам да имам такива ботуши и да стана вестоносец.
- Ами тогава винаги казвай истината. Тя те води, където трябва, и те спасява от лоши и луди хора. Той великана дори и да е купувал и корони на дъщерите си, пак си остава луд и гаден великан.